Учи при частните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков, в Свищовското училище (1872 – 1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874 – 1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор Марко Балабанов (1877).

През 1885 г. завършва право в Новорусийския университет в Одеса, след което се завръща в България и работи като съдия (1885 – 1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886 – 1888) и съдия (1890 – 1892) в Софийския апелативен съд. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). След като два пъти бива уволнен по политически причини, работи до края на живота си като адвокат на свободна практика в София.

По време на адвокатската си кариера многократно защитава бедни българи, които не могат да си позволят високите хонорари на изявените му софийски колеги.

Тогава те участват в тържествата за деня на славянската писменост, като вечерта на същия ден двамата потеглят с файтон за Пазарджик. По пътя спират за известно време в село Радилово. Жителите на Пещера и Радилово имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери, като и двете страни многократно прибягват до насилие. Във връзка с този конфликт група жители на Радилово, начело с кмета от Народната партия Петър Минков, решават да убият Такев. Такев и Алеко Константинов напускат Радилово след 22 часа. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново) радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона им с пушката на радиловския кехая Здравко Игнатов, при което убиват Алеко Константинов. При атентата сърцето на Алеко е пробито от куршум.

В това се корени и бивалентното ни отношение към образа на бай Ганьо - в осъзнаването, че той е плод на една трайна и непоправима толерантност към собствените ни недъзи и заблуди. 

Чувствата ни към този национален герой са смесени - ние едновременно отрицаваме и си обичаме бай Ганьо. А това е знак, че дори да не се отъждествяваме с него, си го чувстваме "свой". 

Макар да си отива от този свят само на 34 години, той остава завинаги в паметта и сърцата на докосналите се до неговото изумително творчество.

„До Чикаго и назад“ пресъздава пътуване извън границите на България, като същевременно заявява отношението на автора към българската и чуждата действителност. Особено живописни са описанията на американската действителност и на водопада Ниагара.

Пътеписът е превеждан на много езици. В Чикагския университет на 1 ноември 1994 г. е издигнат паметник на писателя.