Matka mówiła jej, żeby nie rozmawiała z nieznajomymi, a ona robiła to, co jej kazano. Zawsze, gdy wysyłano ją na spotkanie, uważała, żeby nie rozmawiać z obcymi.

Pewnego dnia jej babcia zachorowała. Matka wysłała więc Czerwonego Kapturka, aby dziewczynka dostarczyła kosz owoców i lekarstw babci, która mieszkała głęboko w lesie, żeby poczuła się lepiej. Matka poleciła jej, aby trzymała się ścieżki i trzymała się z dala od obcych.

Czerwony Kapturek pospieszył w głąb lasu, śpiewając podczas spaceru do domu babci. Po drodze głodny zły wilk zauważył Czerwonego Kapturka i ucieszył się na swój obiad.

Podszedł do niej i Czerwony Kapturek zapomniał o poleceniu matki. Wilk zapytał, dokąd się tak spieszy.

– Idę do domu mojej babci w lesie. Jest bardzo chora i potrzebuje trochę owoców i lekarstw, żeby poczuć się lepiej – odpowiedział Czerwony Kapturek.

Zły wilk uśmiechnął się do siebie. Teraz będzie miał dwa obiady. Zjadłby dziewczynkę i jej babcię. Czerwony Kapturek nie wiedział o tym planie złego wilka.

Zły wilk powiedział Czerwonemu Kapturkowi, że powinna zabrać ze sobą kwiaty dla babci. Powiedział, że kwiaty poprawią jej samopoczucie.

Dziewczynka była zachwycona i pobiegła po kwiaty dla babci. Wilk pospieszył się i poszedł do domu babci. Udawał, że jest Czerwonym Kapturkiem.

Zapukał do drzwi i czekał na odpowiedź.

– Kto jest u drzwi? – zapytała babcia.

– Babciu, to ja, Czerwony Kapturek – odpowiedział wilk.

– Och, kochanie. Wejdź do środka. Zdejmij kapelusz i wejdź – powiedziała babcia. Nie wiedziała, że to był zły wilk.

Zły wilk wszedł i poszedł prosto do pokoju babci. Ona leżała na swoim łóżku. Wilk rzucił się na nią i ją pożarł.

Zły wilk włożył ubranie babci i udawał, że nią jest. Położył się do łóżka babci i czekał na Czerwonego Kapturka.

Wkrótce po zebraniu kwiatów Czerwony Kapturek pobiegła do domu babci. Zobaczyła, że drzwi są otwarte i zawołała babcię, ale nie było odpowiedzi.

Zmartwiła się o babcię i pospiesznie wbiegła do środka.

– Babciu! – wołała wielokrotnie, ale nadal nie było odpowiedzi.

Kiedy dotarła do pokoju babci, zobaczyła babcię śpiącą na łóżku. Babcia wyglądała zupełnie inaczej. Miała duże uszy, ogromne zęby, ogromne stopy i ręce, była bardzo duża. Dziewczynka nie wiedziała, że to zły wilk.

Nagle zły wilk wyskoczył z łóżka i pożarł ją. Zły wilk nie był już głodny. Po bardzo sycącym obiedzie postanowił się zdrzemnąć.

Wkrótce obok domu babci przechodził myśliwy. Znał babcię bardzo dobrze i zdziwił się, gdy zobaczył jej otwarte drzwi.

– Babciu! – zawołał, ale nie było żadnej odpowiedzi. Wszedł do środka i udał się do pokoju babci. Ze zdziwieniem zobaczył w łóżku babci złego wilka, którego szukał.

„Musiał zjeść babcię” – pomyślał. Otworzył brzuch złego wilka i znalazł tam babcię i Czerwonego Kapturka.

Zły wilk przestraszył się i uciekł. Czerwony Kapturek dał babci swoje owoce i lekarstwa i byli szczęśliwi. Nikt nie wiedział, co się stało ze złym wilkiem, ale nikt już o nim więcej nie słyszał.

Имало някога едно малко сладко момиченце. Всеки го обиквал от пръв поглед, но най-много го обичала баба му, която всеки път се чудела какво да даде на детето. Веднъж му подарила шапчица от червено кадифе, която му стояла тъй хубаво, че то не искало да носи друга и затова хората почнали да го наричат Червената шапчица.

Един ден майка му рекла:

— Червена шапчице, ето ти малко козунак и едно шише вино. Занеси ги на баба си, защото тя е болна и немощна и трябва да се подкрепи. Тръгни, докато слънцето не е почнало да прежуря, върви мирно и тихо и не се отбивай от пътя, защото може да паднеш, да строшиш шишето и да оставиш баба си без вино. А щом влезеш в стаята й, недей забравя да поздравиш с „Добро утро“ и не любопитствувай да видиш какво става край тебе.

— Ще направя всичко така, както ми поръча, мамо — рекла Червената шапчица и подала ръчичка на майка си за сбогом.

Бабата живеела чак в гората, на половин час път от селото. И когато Червената шапчица навлязла в гората, срещнал я вълкът. Но Червената шапчица не знаела, че той е свиреп звяр, и затова никак не се изплашила.

— Добър ден, Червена шапчице — рекъл той.

— Добър ден, Кумчо Вълчо.

— Къде си се запътила рано-рано, Червена шапчице?

— У баба.

— Какво носиш в престилката?

— Козунак и вино. Козунака месихме вчера за болната ми и немощна баба — да похапне и да се подкрепи.

— Къде живее баба ти, Червена шапчице?

— Още четвърт час път навътре в гората: къщата й е под трите високи дъба, а малко по-надолу е лещакът, сигурно го знаеш — рекла Червената шапчица.

„Малкото и крехко момиченце е добра хапка, сигурно е по-вкусно от старицата — рекъл си на ума вълкът, — но трябва да подхвана хитро работата, та да излапам и двете.“

Повървял малко редом с Червената шапчица, а после рекъл:

— Червена шапчице, я виж какви хубави цветя има наоколо! Защо не поглеждаш какво става край тебе? Струва ми се дори, че не чуваш как сладко пеят птичките. Вървиш право напред, като че си тръгнала на училище, а тука, в гората, е толкова весело!

Дигнала очи Червената шапчица, видяла как слънчевите лъчи се провират игриво Между листата на дърветата и как земята е осеяна с хубави цветя и си рекла: „Ще зарадвам баба, ако й занеса китка свежи цветя; още е толкова рано, че пак ще стигна навреме“.

Отбила се от пътя и влязла в гората да подири цветя; но щом откъснела някое, зървала по-надалеко друго още по-хубаво, спускала се към него и така навлизала все по-навътре и по-навътре в гората.

А вълкът отишъл право към къщата на бабата и похлопал на вратата.

Кой е там?

— Аз съм, бабо, Червената шапчица, нося ти козунак и вино. Отвори!

— Натисни ръчката! — викнала бабата. — Съвсем без сили съм, не мога да стана от леглото.

Натиснал вълкът ръчката, вратата се отворила и той, без дума да продума, отишъл право към леглото на бабата и я нагълтал цяла. После облякъл нейни дрехи, сложил нейна домашна шапчица на главата си, мушнал се в леглото и дръпнал завесата пред него.

А Червената шапчица все тичала за цветя и когато набрала толкова много, че не могла да носи повече, сетила се за баба си и отново се запътила към нея. Позачудила се, че вратата е отворена, а като влязла в стаята, всичко вътре й се сторило някак странно, та си помислила: „Друг път ми е толкова приятно у баба, а днес, кой знае защо, ми става страшно!“

— Добро утро! — викнала тя, но никой не й отговорил.

Отишла тогава до леглото и дръпнала завесата. Бабата лежала в леглото, но била нахлупила шапчицата ниско над лицето си и имала много чудноват вид.

— Ой, бабо, колко са ти големи ушите!

— Да те чувам по-лесно.

— Ой, бабо, колко са ти големи очите!

— Да те виждам по-лесно.

— Ой, бабо, колко са ти големи ръцете!

— Да те сграбча по-лесно.

— Ой, бабо, колко е голяма устата ти!

— Да те изям по-лесно.

Още не издумал всичко, скочил вълкът изведнъж от леглото и нагълтал клетата Червена шапчица цяла-целеничка.

Уталожил вълкът глада си, мушнал се пак в леглото, заспал и захъркал тъй силно, че се чувало чак навън. Точно по това време край къщата минал един ловец и си рекъл: „Старицата хърка много силно, трябва да видя да не й се е случило нещо лошо“. Влязъл в стаята, спрял се до леглото и видял в него вълка.

— Тук ли трябваше да те намеря, стари злосторнико? — викнал той. — Отдавна те диря.

Дигнал пушката и се прицелил, но му минало през ума, че вълкът може да е нагълтал бабата и едва ли ще му се удаде да я спаси. Не гръмнал, ами взел една ножица и почнал да разпаря търбуха на вълка. Като го поразпорил малко, пред очите му светнала Червената шапчица; рязнал още малко и ето че момиченцето изскочило и рекло:

— Ой, колко бях се изплашила! В корема на вълка беше ужасно тъмно.

После излязла жива и бабата, но едва-едва дишала. Червената шапчица донесла няколко едри камъни и напълнили с тях търбуха на вълка. Събудил се той след малко, рекъл да скочи от леглото и да побегне, но камъните били толкова тежки, че той се строполил на земята, пребил се и умрял.

Зарадвали се тримата много. Ловецът одрал кожата на вълка и си отишъл у дома, бабата изяла козунака и изпила виното, които й била донесла Червената шапчица, и се подкрепила, а Червената шапчица си рекла: „Докато съм жива друг път няма вече да се отбивам от пътеката и да навлизам в гората, щом мама не ми позволява“.

Някои разправят, че веднъж Червената шапчица пак тръгнала да носи нещо печено на старата си баба, заговорил я друг вълк и искал да я отбие от пътя. Но Червената шапчица не го послушала, продължила все напред и казала на баба си, че я срещнал вълк и й рекъл „добър ден“, но в очите му святкала злоба.

— Ако не бяхме на главния път, сигурно щеше да ме изяде.

— Ела да заключим вратата, та да не може да влезе — рекла бабата.

След малко вълкът похлопал и викнал:

— Бабо, отвори! Аз съм, Червената шапчица, нося ти нещо печенко.

Ала двете се спотайвали вътре и не отворили вратата. Повъртял се сивокожият звяр около къщата, повъртял се, па накрая скочил на покрива: решил да почака, докато привечер Червената шапчица тръгне за дома си, та да се примъкне подире й и да я изяде в тъмното. Ала бабата разбрала какво си е наумил.

Пред къщата имало голямо каменно корито и бабата рекла на момиченцето:

— Червена шапчице, вчера варих наденици. Вземи ведрото и излей водата от тях в коритото!

Носила Червената шапчица вода, носила, докато напълнила голямото, много голямо корито чак догоре. Миризмата от надениците блъснала вълка в носа, той почнал да души и да гледа надолу, и накрая вратът му се източил и станал толкова дълъг, че вълкът не можел вече да се задържи и почнал да се пързаля. Плъзнал се от покрива, паднал право в голямото каменно корито и се удавил.

И после Червената шапчица тръгнала весело назад към къщи и никой не й сторил нищо лошо.

Şehit Öğretmen Mehmet Fidan Primary School

-          Однеси и ја оваа храна на баба ти, но по патот немој со никого да разговараш.

-          Добро мамо, ти ветувам – одговори девојчето и замина кај својата баба.

Кога Црвенкапа навлезе длабоко во шумата, нејзините пријатели животните се затрчаа да ја пресретнат.

-          Не се плашам од ништо – им рече - вие ќе ме штитите.

Пристигнувајќи до еден крстопат, пред неа скокна еден голем волк.

-          Каде одиш? – ја праша, правејќи го гласот колку што мкоже понежен.

-          Одам да ја видам мојата болна баба – одговори Црвенкапа, заборавајќи на ветувањето кое и го даде на својата мајка. – Живее на другиот крај на шумата.

-          Ако го одбереш овој пат ќе стигнеш побрзо – и рече волкот, покажувајќи и го подолгиот пат.

Кога Црвенкапа се одалечи, волкот побрза кон куќата на бабата. Ќукна на вратата, преправајќи го гласот како да е нејзината внука. Влезе во куќата и ја голтна бабата.  Потоа брзо ја облече нејзината облека и си легна во креветот. Ја чекаше Црвенкапа.

По некое време на вратата чукна Црвенкапа. Волкот со преправен глас извика:

-          Кој е?

-          Јас сум Црвенкапа, ме испрати мама да ди донесам храна. – рече девојчето.

-          Влези мило чедо! – рече волкот со мек глас.

Девојчето влезе и се доближи до креветот, каде лежеше покриениот волк. Штом го виде Црвенкапа праша:

-          Леле бабо колку ти се големи ушите!

-          За да те слушам подобро – одговори волкот.

-          Леле бабичке, а зошто имаш толку големи очи? – праша девојчето.

-          За да те гледам подобро внучке моја – рече волкот и повторно не ја кажа вистината.

-          А зошто ти е толку голема устата? – повторно праша Црвенкапа.

-          За полесно да те лапнам – извика волкот. Скокна од креветот и проба да ја зграпчи Црвенкапа.

Но, малото девојче беше брзо и итро. Му се лизна од рацете на волкот и истрча надвор од куќата за да побара помош. Таа трчаше низ куќата и викаше:

-          Помош! Помош! Волк!

Еден шумар, кој цепеше дрва во шумата ја слушна малечката Црвенкапа, ја зграпчи секирата и потрча да му помогне на малото девојче. Ја пресретна Црвенкапа и заедно потрчаа во куќата на бабата. Таму го најдоа волкот, како заспал, уморен од бркањето на девојчето. Му го распара стомакот на волкот и од него ја извади исплашената баба.

-          Бабичке моја, многу се исплашив! – рече девојчето – Повеќе нема никогаш да разговарам со непознати.

-          Мило мое дете, ти науќи добра лекција! Среќа што навреме те слушна шумарот – и одговори бабата.

Шумарот го однесе волкот подлабоко во шумата од каде повеќе нема да може да им досадува на луѓето.