Futile – the winds –
To a heart in port –
Done with the compass –
Done with the chart!

Rowing in Eden –
Ah, the sea!
Might I moor – Tonight –
In thee!

and secrets not shared

is it only our peace

that we have spared?

Since there’s no help, come let us kiss and part;
Nay, I have done, you get no more of me,
And I am glad, yea glad with all my heart
That thus so cleanly I myself can free;
Shake hands forever, cancel all our vows,
And when we meet at any time again,
Be it not seen in either of our brows
That we one jot of former love retain.
Now at the last gasp of Love’s latest breath,
When, his pulse failing, Passion speechless lies,
When Faith is kneeling by his bed of death,
And Innocence is closing up his eyes,
Now if thou wouldst, when all have given him over,
From death to life thou mightst him yet recover.

Писмо до теб

Вдигни очи ! За мен вдигни очи !

Защо? Не питай ! Просто погледни ме !

Помилвай ме и просто помълчи ...

И ако искаш двама да мълчим.

Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -

загледай се в погледа ми влажен

очите, ако можеш да четеш,

очите, вместо мене ще ти кажат.

В тях блести сега една сълза,

а твоят смях е птичка под небето.

Ръцете ти са клонки на бреза,

а аз живях без сини небеса,

без пролети, без цъфнали надежди.

Очите ти са капчици роса,

в които небесата се оглеждат.

Лицето ти е цялото в светлина,

косите ти горят като житата.

А в моите нощи нямаше луна,

затуй израснах блед сред тъмнината,

затуй протягам смръзнали ръце

и жадно през очите ти надничам.

През тях се вижда твоето сърце

и затуй тъй много те обичам !

за всяка прегръдка, запалена свещ,

за всеки път, в който мисля за теб

как ми говориш с устните си от мед.

За добрия ти нрав и скромност,

които безкрайно обожавам,

за желанието ми да съм с теб,

но не те заслужавам.

За празните надежди,

които обличам като стари одежди,

за всяка твоя перфектна извивка,

която гледам винаги с усмивка.

И вътре стените затворени

пълни със сълзи,

ще предизвикат потоп от спомени

и несбъднати мечти.

You love me, and I find you still
A spirit beautiful and bright,
Yet I am I, who long to be
Lost as a light is lost in light.

Oh plunge me deep in love—put out
My senses, leave me deaf and blind,
Swept by the tempest of your love,
A taper in a rushing wind.

The world beats dead

Like a slackened drum.

I call out for you against the jutted stars

And shout into the ridges of the wind.

Streets coming fast,

One after the other,

Wedge you away from me,

And the lamps of the city prick my eyes

So that I can no longer see your face.

Why should I leave you,

To wound myself upon the sharp edges of the night?

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина —

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко —

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

«Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.»

Думите му бяха сладки — бяха мъките горчиви —

писано било та ние да се не сбереме живи…

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, —

«Клетника — дочух между им да се шушне и говори: —

право се убол в сърцето — ножчето му още тамо!»

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…

Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви —

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви —

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; —

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

There is a silk ladder unrolled across the ivy

There is

That leaning over the precipice 

Of the hopeless fusion of your presence and absence 

I have found the secret 

Of loving you

Always for the first time

Thou art more lovely and more temperate.

Rough winds do shake the darling buds of May,

And summer’s lease hath all too short a date.

Sometime too hot the eye of heaven shines,

And often is his gold complexion dimmed;

And every fair from fair sometime declines,

By chance, or nature’s changing course, untrimmed;

But thy eternal summer shall not fade,

Nor lose possession of that fair thou ow’st,

Nor shall death brag thou wand’rest in his shade,

When in eternal lines to Time thou grow’st.

So long as men can breathe, or eyes can see,

So long lives this, and this gives life to three.

https://poets.org/poem/shall-i-compare-thee-summers-day-sonnet-18

These are your own words

your way of noticing

and saying plainly

of not turning away

from hurt

you have offered them 

to me    I am only 

giving them back 

if only I could show you

how very useless 

they are not

        в две хубави очи; — музика — лъчи

        Не искат и не обещават те…

        Душата ми се моли,

        дете,

        душата ми се моли!

Страсти и неволи

        ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях —

        не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

        Душата ми се моли,

        дете,

        душата ми се моли…

        Не искат и не обещават те! —

        Две хубави очи. Музика, лъчи

        в две хубави очи. Душата на дете…

y de quererte a no quererte llego

y de esperarte cuando no te espero

pasa mi corazón del frío al fuego.

Te quiero sólo porque a ti te quiero,

te odio sin fin, y odiándote te ruego,

y la medida de mi amor viajero

es no verte y amarte como un ciego.

Tal vez consumirá la luz de enero,

su rayo cruel, mi corazón entero,

robándome la llave del sosiego.

En esta historia sólo yo me muero

y moriré de amor porque te quiero,

porque te quiero, amor, a sangre y fuego.

that silently cleaves the pitch waves

and seems to make a path from here to heaven,

and seems to chase with the gulls bold and free.

When out of the bay, there in the open,

and drops of salt splash our lips,

and the south wind blows the sails unfurled,

and the white-rigged boat starts on her way...

then, boatman, I will sing a song,

An unheard song - for my little homeland,

Whose name is a cloud above me,

whose song is for me honey and wine!

That the maidens of the dark-eyed maidens sing of the harvest,

and the young men sing them and wait by the gates at night,

and they sing at weddings, and at sittings in the dead of night,

and mothers sing when they mourn.

Oh, such a song - ominously, shared-quietly,

thou hast not heard, and perhaps nowhere hast it,

for there is no nation with a more

And with grief more grievous, and with will - unquestioning there is none.

In our country the mountains do not lose their snow in summer,

the sea is small, but has a name - Black,

and the peak is Black, ever angry and clammy,

and the earth is black - fruitful, but sad beyond measure.

Take me, boatman, in thy light boat,

Which the foaming and pitching waves do not frighten,

to make an endless path through them.

To reach the sky, to reach the gulls at will.

I was a child and she was a child,
In this kingdom by the sea:
But we loved with a love that was more than love—
I and my Annabel Lee;
With a love that the winged seraphs of heaven
Laughed loud at her and me.

And this was the reason that, long ago,
In this kingdom by the sea,
A wind blew out of a cloud, chilling
My beautiful Annabel Lee;
So that her highborn kinsman came
And bore her away from me,
To shut her up in a sepulchre
In this kingdom by the sea.

The angels, not half so happy in heaven,
Went laughing at her and me—
Yes!—that was the reason (as all men know,
In this kingdom by the sea)
That the wind came out of the cloud by night,
Chilling and killing my Annabel Lee.

But our love it was stronger by far than the love
Of those who were older than we—
Of many far wiser than we—
And neither the laughter in heaven above,
Nor the demons down under the sea,
Can ever dissever my soul from the soul
Of the beautiful Annabel Lee:

For the moon never beams, without bringing me dreams
Of the beautiful Annabel Lee;
And the stars never rise, but I feel the bright eyes
Of the beautiful Annabel Lee;
And so, all the night-tide, I lie down by the side
Of my darling—my darling—my life and my bride,
In her sepulchre there by the sea,
In her tomb by the sounding sea.

Thou art more lovely and more temperate:

Rough winds do shake the darling buds of May,

And summer’s lease hath all too short a date;

Sometime too hot the eye of heaven shines,

And often is his gold complexion dimm'd;

And every fair from fair sometime declines,

By chance or nature’s changing course untrimm'd;

But thy eternal summer shall not fade,

Nor lose possession of that fair thou ow’st;

Nor shall death brag thou wander’st in his shade,

When in eternal lines to time thou grow’st:

   So long as men can breathe or eyes can see,

   So long lives this, and this gives life to thee.

и назаем не съм те мечтал,

всяка ласка под брой да ми връщаш.

Мен ми стига, че нещо съм дал.

Може днес да не дойдеш на среща

но след ден,

но след два,

но след три

да потрепне в душата ти нещо

и за мен да преминеш гори,

над които небето поклаща

обгорено от бури платно.

Може дълго писма да не пращаш,

но да сложиш две думи в едно

то за двеста писма да вълнува

и за двеста да има цена.

Thou art more lovely and more temperate:

Rough winds do shake the darling buds of May,

And summer’s lease hath all too short a date;

Sometime too hot the eye of heaven shines,

And often is his gold complexion dimm'd;

And every fair from fair sometime declines,

By chance or nature’s changing course untrimm'd;

But thy eternal summer shall not fade,

Nor lose possession of that fair thou ow’st;

Nor shall death brag thou wander’st in his shade,

When in eternal lines to time thou grow’st:

   So long as men can breathe or eyes can see,

   So long lives this, and this gives life to thee.